Планинските стълби

Поредният скучен ден. Поне за мен е такъв. Няма какво да се прави. Всъщност имаше, но съм прекалено малка или голяма за тези неща. Какво ли не правих в къщи. Четох, чистих, подреждах, слушах силна музика и ако съседите ми не се бяха оплакали най - вероятно щях все още да си слушам и да си танцувам по етажите, но за жалост имахме една много капризна бабичка, която живееше в съседство и обичаше да се оплаква за щяло и не щяло. Затова трябваше да намаля музиката, всъщност да я спря. И отново ми стана скучно. Затова реших да изляза от къщата преди да съм започнала да троша предмети, само за да имам какво да правя. Преоблякох се и излязох от къщата.
Започнах да се разхождам из града без никаква посока. Просто ходех ли ходех без да се усещам накъде съм тръгнала. И така се намерих до планинските стълби. Невероятна гледка, милиони стълби, много мъгла и прекрасно тихо място.. Обичах околността на това градче. Беше много приятно. Стигнах до стълбите, но вместо да ходя по тях, аз се спрях и седнах на първата стълба. Загледах се някъде надолу по склона и си мислех само за хубави неща. Тогава чух стъпки зад мен и рязко се обърнах назад.

Все още бях бясна, бях ядосана, бях готова да помета всеки като зимна виелица, ако ме издразнеше, въпреки че външно бях толкова спокойна, че нищо чудно някой да реши, че съм се опиянила от прекрасния зимен пейзаж, който се разгръщаше пред мен. Всъщност аз изобщо не му обръщах внимание. Далеч не бях фен на природата, не и в поетическия й смисъл, не и в смисъла, който Мариус влагаше със своето мислене от дветнайсти век.

"Тук наистина е красиво, не можеш да отречеш.", обади се в главата ми.

"Млъкни, по дяволите! Млъкни!", крещях му аз наум. "Остави ме намира! Млъкни!"

В далечината пред мен различих някаква фигура, седнала на стълбите, но не й обърнах внимание. Продължих да тропам надолу по стъпалата, почти вкарвайки се във филма "Бързи и яростни". О, да. Аз бях "Бързи и яростни"... особено второто. Заслепена от студ и ярост, аз се спънах, докато слузах надолу, но добре, че запазих равновесие навреме, преди да съм се затъркаляла надолу и като нищо да съм предизвикала лавина.

"Ужас. Толкова си объркана, че ще вече и ти не знаеш какво мислиш.", продължи той. "Имай малко милост. Не знаеш ли, че мислите ми се отразяват и на мен?"

- Махай се! - не се усетих как извиках.

И тогава погледът ми фокусира момичето, което седеше на първата стълба, и погледът ми омекна.

- Не, не, не - побързах да добавя. - Не на теб, извинявай...

Този шум прекъсна мисленето ми за хубави неща. Имах лоши спомени от такива шумове зад мен затова рязко се обърнах, за да се уверя, че не е отново един от лошите спомени. Или може би, защото вече ми беше навик. Но за може щастие и успокоение шума се оказа едно момиче. Не беше той и определено не беше някъде в нечия стая или някъде в подземията. Олекна ми и издъхнах затаения въздух. Така се бях притеснила, че всичко това може да се окаже една мечта, която така и не се е осъществила и шума отново е кошмара, но не беше. Сега бях свободна. Нямаше ги вече ужасите.
Огледах момичето и бях готова да кажа нещо, когато тя се спъна. Добре, че запази равновесие и не се затъркаля надолу по стълбите. След това извика ''махай се''. Първоначално си помислих, че се отнася за мен и се зачудих какво ли толкова съм направила, че така да ми викне. Или може би беше в лошо настроение или нещо и обичаше да е сама тогава. Но момичето се извини и каза, че не се е отнасяло за мен. Зачудих се тогава за кой ли можеше да е казвала тогава да се маха.
- Здравей и на теб. - усмихнах се на момичето. - Какво те води насам?
Аз както винаги започвам с моите въпроси. Но какво да се прави, като любопитството ми е в повече.

Въздъхнах тежко и разтърках чело така, сякаш току що бях станала от сън и все още бях сънена. Чух въпроса на непознатата, но бях под такова напрежение, което бе успяло да пропука маската ми на спокойствие, че не можах да й отговоря веднага.

"Няма да се махна.", продължаваше Мариус в главата и дори нарочно ми създаде главоболие в буквалния смисъл. "Знаеш, че не можеш без мен."

Слязох няколко стъпала надолу, влачейки крака, и с рефлекси на умряла котка се настаних на едно стъпало малко по-нагоре от това, на което беше седнало русото момиче. Учудих се, че бе така усмихната, дори и след като бе станала свидетел на нещо, което напомняше шизофренично разстройство. По принцип пътите, през които се бях изпускала така пред хора, бяха много малко и често последвани от реакции като подозрителни и лоши погледи, отбягване на по-близък физически контакт с мен и понякога дори писъци и бягане. Мариус много се забавляваше на такива реакции, а мен ме караха да се чувствам сякаш краката ми сами биха ме завели до лудницата, ако им позволех.

- Кошмари - казах, загледана в бялата пустош. - Насам ме водят само кошмари. - и отново въздъхнах мъченически. След това се усмихнах безрадостно и оправих шала си. - Исках да кажа: Здравей, аз съм Дев.

- Приятно ми е, Дев. Аз съм Фейт. - усмихнах се на момичето до мен.
По - точно на момичето над мен, тъй като се бе настанила на едно стъпало по - нагоре от мен. Усмивката ми не падаше от лицето, защото днес ми беше много хубав ден. Отново се чувствах свободна, което беше всичко, което някога съм искала. Сега оставаше само да се насладя на прекрасния живот, който ме чакаше. Убедена съм, че каквото и да ми се случи, ако не е свързано с миналото ми, с радост бих приела. Дали било лошо или не, не ме интересуваше.
- Ако не е тайна би ли споделила с мен на кой казваше да се маха? - попитах аз момичето, което трябваше да наричам вече Дев, след като знам името 'и.
Аз и моето любопитство. То беше голямо. Нямаше граници, както и въображението ми. А когато тези две мои качества се съберат заедно ставаше просто страшно. Огромното любопитство задаваше милиони, милиони въпроси, а въображението ми започваше да си измисля всевъзможни щуротии в отговор на въпросите, а аз само се чудех има ли някой по - откачен от мен.

Засмях се безрадостно на въпроса й и отговорих:

- Тайлър Дърдън.

Не знаех дали бе гледала или чела "Боен клуб", но аз обичах този филм. Главно защото бе един от малкото, за които съм отделила внимание да гледам. От край време не ми оставаше никакво време за други неща, освен за търсене. Търсене на ключа към моята свобода, ключа към премахването на това проклятие, наречено Мариус Форигнър. Всеки ден се събуждах с тази мисъл и тя беше последното нещо, което ми идваше наум, преди да затворя очи всяка вечер. Защо аз? Защо това същество бе избрало мен?

"Знаеш защо."

"Защо?", попитах го аз, въпреки всичко.

И той не ми отговори. Просто млъкна и аз усетих как ме подтикваше сама да намеря отговорът на този въпрос, сякаш беше възпитателката ми от дома за сираци, която ме караше да мисля с мозъка си и да й пресметна колко прави 7 + 5. Е, това време мина. За щастие и за нещастие.

- Така де - усмихнах се на момичето. - Просто се бях ядосала... Ами ти? Какво пък те е довело теб насам?